В България сме свикнали да слушаме постоянното мрънкане на старата генерация актьори и режисьори за това как държавата не отделя достатъчно пари, за да финансира проектите и идеите им за създаването на поредния филм за тоталитаризмът, който ще предлага на зрителите една до болка позната тема, в до болка познат прочит.
Не знам за вас, на мен от това мрънкане много ми писна. Работоспособното население на дадена държава не е длъжна да плаща за това, че някой си, който се е помислил за великия артистичен ум и иска да направи най-великото ксерокопие на всичко преди него, а на всичкото отгоре после да иска и билети на същите тези хора, за да го гледат. Не стига, че те вече веднъж са си платили чрез данъците си, които са усвоени като субсидия от държавата, ами и втори път – като билет, но вече осъзнато и при желание да гледат този шедьовър на социалистическия ум.
На мнение съм, че ако имаш някаква идея за създаването на филм (там е много по-лесно да се намерят субсидии), разписваш си идеята и започваш да предлагаш взаимната изгода на компаниите, които да те подпомогнат финансово, а в същото време техния продукт или услуга по някакъв да бъдат рекламирани.
Но българските артисти почиват на идеята, че понеже те просветяват масите с възвишените си умове, някой “от горе” трябва да се грижи за това те да могат лесно да осъществяват проектите си.
Дали наистина това трябва да се случва? Или ако спрем да се грижим да това да се създава изкуство, можем в ден момент да се окажем в един сив и злобен свят, в който за нищо не се мисли, освен за коловозите на ежедневието ни. И до колко е справедливо на едни да се дава според потребностите, а да се взима според възможностите?
