Приятел ми звънна вчера за съвет. Иска да наеме часовник за сватбата на сестра си. Не да купи, а да наеме. Преди пет години щях да го изгледам странно. Сега е почти нормално. Лизингът на лукс не е нов, но мащабите му растат. И не става дума само за часовници. Става дума за цяла промяна в потребителското поведение. Икономически фактори има, но социалните са водещи.

Преди десет години, ако исках да впечатля някого, щях да си купя скъп часовник. Да го нося всеки ден и да се надявам, че ще направя впечатление. Сега идеята е друга. Да го покажеш за един ден, да вземеш лайковете, да създадеш илюзията за богатство и после да го върнеш. Икономиката на споделянето се развива, но в посока на споделяне на имидж, не на реална собственост. Това е важно. Лизингът на луксозни стоки е симптом на по-дълбок проблем – нуждата от показност и социален статус, дефинирани от консумацията.

Видях го и при съседката ми. Тя е маркетинг директор и сменя колата си на всеки шест месеца. Не защото старата се е развалила, а защото „трябва да изглежда добре пред клиентите“. За нея колата е инструмент за работа, не средство за придвижване. Инвестицията в имидж е по-важна от инвестицията в качество. Няма нищо лошо, ако го осъзнаваш. Проблемът е, когато забравиш, че имиджът е повърхностен и не трае дълго.

От години наблюдавам този процес и стигнах до извода, че лизингът на мечти е много изгодна схема. Компаниите печелят, защото предлагат лукс на повече хора. Потребителите печелят, защото ползват стоките, без да се обвързват с големи инвестиции. Но обществото губи, защото насърчава консуматорството и създава илюзията за благосъстояние.

Имаме парадокс. От една страна, говорим за устойчиво развитие и грижа за природата. От друга – насърчаваме постоянното потребление на нови стоки, дори да не ни трябват. Лизингът на луксозни стоки просто засилва този парадокс. Прави го по-привлекателен и достъпен.

В началото на пандемията, когато всички се страхувахме за работата си, хората спряха да харчат за ненужни неща. Започнаха да ценят повече опита, отколкото вещите. Това беше кратко. Скоро, с възстановяването на икономиката, харчовете за лукс се върнаха. Но този път хората не купуваха, а наемаха.

Примерът с дизайнерските чанти е показателен. Преди години жените си купуваха скъпи чанти, които носеха години. Сега предпочитат да наемат чанта за всяко събитие. Така имат достъп до повече модели, без да харчат много. Удобно е, но и повърхностно.

Не знам дали този тренд ще продължи. Но едно е ясно – лизингът на мечти е част от по-голяма промяна в потребителското поведение. Промяна, продиктувана от нуждата от показност и социален статус. И ако не внимаваме, рискуваме да забравим какво означава реална собственост и истинска стойност.

Затова, следващия път, когато видите някой да наема луксозна стока, не го съдете. Просто се запитайте какво наистина цените в живота. За мен стойността не е в това, което притежаваш, а в това, което си. И това е единственото, което не можеш да наемеш.