Още помня времето, когато сто евро в джоба значеха нещо. Можех да отида на кино, после на по бира с приятели, и пак да ми остане за един нормален обяд. Сега стотачка се стопява преди да съм стигнал до магазина. Влизаш за хляб, а излизаш с три кофички кисело мляко, един буркан лютеница и празен портфейл. Цените се качват със скоростта на ракетата на Маск, а заплатите – с темпото на охлюв, на който някой му е сменил батериите.

Сметките са отделна тема. Токът, парното, водата – все неща, без които не можеш. И все неща, които те карат да се чудиш дали да не си купиш печка на дърва и да се върнеш в деветдесетте. Миналия месец платих за парно колкото за три билета до Милано. Само че в Милано поне щях да видя нещо различно, а тук си гледам панелките и се питам къде изчезнаха парите.

Инфлацията не е някаква абстрактна статистика, а реалност, която те удря в портфейла всеки ден. Преди имах една теория – ако спестяваш по малко, ще имаш за черни дни. Сега спестяванията ми се топят като сняг на слънце. Банката ми предлага лихва, която не стига дори за кафе. А „кафето“ вече струва колкото вечеря за двама.

Някои казват, че трябвало да инвестираме, да вкарваме пари в криптовалути или акции. Ха, инвестиции. Когато цената на олиото се качва с двайсет процента за месец, инвестициите са последното, за което мисля. Първо трябва да оцелея до следващата заплата.

Всичко това ме кара да се замисля – за какво, по дяволите, работим? За да плащаме сметки и да се чудим как да свържем двата края? За да може някой друг да брои милиони, докато ние броим стотинките? Тези сто евро вече не са награда за труда ми, а просто билет за участие в надпревара, която е обречена на провал.

Истината е проста: цените растат, а джобовете ни не. И докато политиците и икономистите си говорят за растеж и стабилност, ние просто се мъчим да оцелеем.“