Всяка нова пералня или хладилник вече е пълна с електроника, Wi‑Fi и софтуер за дистанционно управление. Още си спомням старите уреди – от масивен метал и пластмаса, с онзи тежък, отчетлив клик на механичния превключвател, който внушаваше надеждност. Купуваше ги и знаеше, че ще работят, докато не изгори някоя реле или не се спука гумичка. Притежаваше ги напълно, без никакви условия, без да зависиш от сървъри, разположени кой знае къде.

Наскоро реших да си купя „умен“ термостат. Обещаваха ми икономия и „интелигентно управление“. Първите дни бях впечатлен – гледах графики, следех промените в температурата и се чувствах като диригент на енергиен оркестър. Имаше нещо почти пристрастяващо в сините и червените линии на дисплея. Но след около две седмици се появи проблем. За да получа подробен анализ на разходите и реалната икономия, приложението ме подтикна да се абонирам за „Premium Cloud Service“. Цената на този абонамент се оказа точно колкото очаквах да спестя за три месеца. Осъзнах, че не съм купил уред, а съм наел услуга, която ме кара да плащам за достъп до собствената си информация.

Това е новият модел на продажби – от притежание към абонамент. Производителите вече не се стремят да правят по-издръжливи продукти, а да създават софтуерна зависимост. Хардуерът е евтин, за да привлече внимание, а истинската печалба идва от постоянните разходи за поддръжка на облака. Така еднократната покупка се превръща в постоянен поток от приходи. Проверих разходите си и открих, че вместо да намалявам сметките за ток, добавям още един разход. Технологията, която уж трябваше да ми дава контрол, всъщност ме поставя в позиция, в която плащам за достъп до информация за собствения си дом. Всичко е проектирано така, че първоначалната цена да изглежда разумна, а истинската да се крие в малките, но постоянни плащания.

„Умният“ дом не е по-умен от потребителя, той просто е по-добре подготвен да източва парите му. Започнах да плащам за правото да виждам колко ток харча.